Кога побоят е убийство, “той е педофил, искахме само да го набием”, не решава главния въпрос за умисъла
ПРЕД ТЕМИДА – Анализ на адв. д-р Атанас Бояджиев, 0888754545
На 4 август 2026 г., 37-годишния Георги Кузов е нападнат в подножието на Младежкия хълм в Пловдив и по-късно умира в болницата. По официална информация на Окръжна прокуратура – Пловдив като обвиняеми са привлечени петима непълнолетни – три момчета и две момичета на възраст между 14 и 17 години.
Чуха се заключения: “Той е педофил”, „Искахме само да го набием.“
Тези две твърдения вече се превръщат в център на обществения спор около смъртта на 37-годишния Георги Кузев от Кричим. Първото се опитва да обясни мотива за нападението. Второто очертава вероятната защитна линия срещу обвинението в умишлено убийство.
С настоящия анализ продължава поредицата на e-news.bg за убийството на Георги Кузов. С него ще търсим отговора на един важен въпрос – кога побоят е убийство? В първите публикации проследихме първоначалните данни за убийството и въпросите за сигурността на Младежкия хълм, както и изнесеното при разглеждането на мерките за неотклонение спрямо петимата обвиняеми. След въпросите кой е обвинен и какво твърди прокуратурата идва по-трудният въпрос: какво точно трябва да бъде доказано, за да бъде един продължителен побой квалифициран като умишлено убийство?
Прокуратурата поддържа, че непълнолетните са действали в съучастие като извършители и умишлено са умъртвили пострадалия с особена жестокост, по особено мъчителен за него начин и по хулигански подбуди. Това е обвинителната теза на този етап. Тя подлежи на доказване, а вината на всеки от обвиняемите може да бъде установена единствено с влязла в сила присъда.
Случаят поставя един от най-трудните въпроси в наказателното право: кога тежкият побой е убийство, завършил със смърт, представлява умишлено убийство и кога е умишлена телесна повреда, от която смъртта е настъпила по непредпазливост?
Смъртният резултат не превръща автоматично побоя в умишлено убийство. Кога побоят е убийство?
Общественият гняв е разбираем. Правната квалификация обаче не може да се основава единствено на жестокостта на резултата.
Българският Наказателен кодекс разграничава две принципно различни хипотези:
● умишлено убийство по чл. 115 или по квалифицираните състави на чл. 116 НК;
● умишлено причиняване на телесна повреда, от която по непредпазливост е последвала смърт – чл. 124 НК.
И в двата случая, пострадалият е починал вследствие на умишлено упражнено насилие. Къде е разликата? Разликата е в психическото отношение на дееца към смъртта.
При убийството, той иска настъпването ѝ или съзнателно я допуска. При престъплението по чл. 124 НК умисълът обхваща телесната повреда, но не и смъртта, която е причинена по непредпазливост.
Тази граница определя не само правната квалификация, но и размера на наказателната отговорност.
Какво представлява евентуалният умисъл
Не е необходимо извършителят да е взел предварително решение: „Искам този човек да умре.“ Убийство може да бъде извършено и при евентуален умисъл.
Той е налице, когато деецът:
1. съзнава общественоопасния характер на действията си;
2. предвижда реалната възможност от тях да настъпи смърт;
3. въпреки това допуска резултата и се примирява с него.
Самото предвиждане, че пострадалият може да умре, не е достатъчно. И при съзнаваната непредпазливост деецът предвижда опасността, но самонадеяно разчита, че смъртта няма да настъпи или че ще успее да я предотврати.
Следователно решаващият въпрос не е само: „Разбирал ли е, че човекът може да умре?“, а и: „Как се е отнесъл към тази възможност – допуснал ли я е, или неоснователно е разчитал, че ще я избегне?“
Продължаването на насилието след възприемане на очевидно безпомощното или критично състояние на жертвата може да бъде силен аргумент за евентуален умисъл. То обаче не освобождава обвинението от задължението да докаже всички негови признаци.
Съдът не чете мисли – умисълът се доказва чрез фактите
Обяснението „не исках да го убия“ няма предварително определящо значение. Субективното отношение се извежда от цялостното поведение преди, по време и след деянието.
Съдебната практика изисква да бъдат оценени в съвкупност:
⚖️ използваните средства и предмети;
⚖️ броят, силата и продължителността на ударите;
⚖️ насочването им към глава, гръден кош, корем или други жизненоважни области;
⚖️ тежестта и механизмът на травмите;
⚖️ физическото състояние и безпомощността на пострадалия;
⚖️ прекратено ли е насилието и по каква причина;
⚖️ продължили ли са ударите след падането на жертвата;
⚖️ направен ли е опит за оказване на помощ или е оставена без помощ;
⚖️ поведението непосредствено след нападението;
⚖️ предходни изказвания, подготовка и мотив.
Нито един от тези признаци не е достатъчен сам по себе си. Дори тежката черепно-мозъчна травма или големият брой удари не доказват автоматично умисъл за убийство. И обратното – липсата на оръжие не изключва такъв умисъл, когато начинът, силата и продължителността на насилието разкриват съзнателно допускане на смъртта.
При петима обвиняеми няма „обща вина“
Тук се намира най-същественият доказателствен проблем по конкретното дело.
Фактът, че пет лица са били на едно място, не означава автоматично, че всички са съизвършители на убийство. Наказателната отговорност е лична. За всеки обвиняем прокуратурата трябва да докаже:
● какви конкретни действия е извършил;
● какви удари е нанесъл и в кой момент;
● имат ли действията му причинна връзка със смъртта;
● съществувала ли е общност на умисъла с останалите;
● възприел ли е опасното и безпомощно състояние на пострадалия;
● продължил ли е да участва след възникване на реалната опасност за живота;
● подпомагал ли е другите чрез задържане, насърчаване, охрана или друго съществено действие;
● опитал ли се е да прекрати нападението или се е разграничил от него.
Умисълът на най-активния участник не може да бъде прехвърлен механично върху всички. Съдът трябва да установи индивидуалния принос и субективното отношение на всеки един.
Същият принцип беше поставен и в анализа за позицията на Ален Симеонов и твърденията за влияние на т.нар. „ловци на педофили“: евентуалното подражание на определена идея не доказва организационна принадлежност, подбуждане или съучастие. Необходими са конкретни доказателства. Независимо какви подозрения са имали участниците спрямо пострадалия, непълнолетните нямат право да се превръщат едновременно в обвинители, съдии и палачи.
Съществен е и въпросът дали общият умисъл от самото начало е обхващал умъртвяване, или първоначалното намерение за побой е променено в хода на насилието. Ако при част от участниците умисълът е прераснал в евентуален умисъл за убийство, това трябва да бъде доказано отделно за всеки и спрямо конкретния момент на неговото участие.
Какво трябва да докажат експертизите
Съдебномедицинската експертиза ще има централно значение, но тя не може сама да реши въпроса за умисъла. Експертите установяват медицинските факти, а правният извод принадлежи на съда.
Необходимо е да бъдат изяснени:
● точната причина за смъртта;
● кои травми са самостоятелно или съвкупно смъртоносни;
● механизмът и приблизителната последователност на причиняването им;
● възможно ли е отделяне на уврежданията според различни средства или участници;
● колко време пострадалият е бил в съзнание и изпитвал болка;
● кога е изпаднал в безпомощно или животозастрашаващо състояние;
● можела ли е своевременна медицинска помощ да предотврати смъртта;
● били ли са признаците на критичното му състояние видими за присъстващите.
Последният въпрос е особено важен. Видимото влошаване на жертвата и продължаването на насилието след него могат да разкрият отношението на участниците към възможния смъртен резултат.
Особена жестокост и особено мъчителен начин
Тези два квалифициращи признака не са тъждествени.
„Особено мъчителният начин“ се оценява от гледна точка на пострадалия – дали преди смъртта е изпитал изключителни физически болки или психически страдания и дали извършителят е съзнавал това.
„Особената жестокост“ характеризира дееца и начина на извършване – проявена ярост, садизъм, ожесточение, безчовечност или изключителна безчувственост, надхвърлящи обикновеното съдържание на убийството.
И тези признаци трябва да се докажат, а не да се извеждат единствено от обществения отзвук на случая. Затова е и настоящият анализ – Кога побоят е убийство.
Непълнолетието не заличава вината, но променя правния режим
Обвиняемите са непълнолетни. За да носят наказателна отговорност, трябва да се установи, че към момента на деянието са могли да разбират свойството и значението му и да ръководят постъпките си.
Това изисква индивидуална оценка на психическата зрелост на всеки обвиняем. Възрастта не е оправдание и не изключва отговорността, но законът предвижда специален режим и редуцирани наказания по чл. 63 НК.
Този режим е задължителен за съда. Той не е проява на снизхождение към престъплението, а законодателно решение, основано на непълната личностова и психическа зрялост на непълнолетния.
Именно затова в предходния анализ „Когато съдебната зала се превърне в телевизионно студио, законът остава извън кадър“ беше поставен въпросът за публичното показване на лицата и имената на обвиняемите. Специалната процесуална закрила не означава оневиняване. Тя означава, че дори при най-тежкото обвинение съдът и медиите са длъжни да спазят закона, презумпцията за невиновност и забраната за предварително публично заклеймяване на деца.
Когато побоят със смъртен изход е причинен от група лица, приносът и умисълът на всеки трябва да бъдат доказани поотделно.
Къде действително е границата
Границата между тежкия побой и умишленото убийство не се определя от последващото оправдание на обвиняемия, но не се определя и от гнева на обществото.
Тя преминава през доказването на отношението към смъртта.
Ако участникът е възприел реалната опасност жертвата да умре и въпреки това е продължил, приемайки и примирявайки се с този резултат, може да е налице убийство при евентуален умисъл.
Ако е целял причиняване на телесна повреда, а смъртта е настъпила по непредпазливост, приложим е чл. 124 НК.
Кога побоят е убийство? По делото за смъртта на Георги решаващи ще бъдат съдебномедицинските експертизи, видеозаписите – ако съществуват и бъдат приобщени по надлежния ред, свидетелските показания, комуникацията между обвиняемите и точното установяване на поведението на всеки от тях.
Следователно отговорът на въпроса кога побоят вече е убийство зависи от доказаното психическо отношение към смъртния резултат.
Обвинението трябва да докаже не колективна морална вина, а конкретно деяние, причинност и умисъл за всеки обвиняем поотделно.
Тъкмо това отличава правосъдието от възмездието на тълпата.
Прочетете още по темата:
⚖️ Когато съдебната зала се превърне в телевизионно студио, законът остава извън кадър
⚖️ Ален Симеонов след убийството на Младежкия хълм: Не призоваваме към саморазправа
⚖️ Жестокото убийство на Младежкия хълм разтърси Пловдив
⚖️ Петима тийнейджъри пред съда за жестокото убийство на Младежкия хълм в Пловдив
